само за хулиганите
сред вас
е безопасно да се влюбват
във вещици -
вещи жени
с черни рокли и бели души,
само за питър пановците,
карлсоните
и бездомните,
само за сираците,
воините
и майсторите (на маргаритите) -
един букет жълти нарциси
на някой неочакван ъгъл
не крие смъртна опасност
от удавяне
Ще ги усетиш миг преди да си ги забелязал,
парфюмите им са различно-пламенно-еднакви...
Ще ги познаеш по смеха им - луд и необязден,
метлите им са „турбо” и разцепват диво мрака....
Над покриви, над улици и дремещи квартали,
без капка жал те дебнат за страхливци като тебе,
любовта на вещица от братството предали...
Кастрират ги насън и ги превръщат в бебета.
Шегувам се, по дяволите, стига си се впрягал....
Приятелките ми са тайнствени, но пък отбрани...
Едва далечна братовчедка ми е баба Яга,
метлата си – не съм я карала от лани.....
Lisica
Драконова люспа, кръв от жаба,
заешко краче, око от смок...
Вещица набръчкана и слаба
шепне нещо над казан дълбок.
Бърка с дървена лъжица,
фъфли заклинанието под мустак.
Утре ще осъмне хубавица
и ще бъде млада и красива пак.
Костеливите ръце ще станат нежни,
кокалестата снага ще е тополка.
Мътните очи ще са безбрежни,
ще е привлекателна до болка...
Пак е време принц да срещне,
време за любов й е дошло,
тя е чудна, вечна вещица,
стражица е на съдбовно колело.
Майка е на синове велики
и жена на властващи мъже.
Рицарски турнири с остри пики
в нейна чест са правили Крале.
Време е ,защото принцът чака
срещата със Истинска любов.
Вечният часовник тика-така
и блести под златния обков.
Драконова люспа, кръв от жаба,
заешко краче, око от смок...
Хвърли кожата на грозна баба
млада вещица в казан дълбок.
Румяна Симова
Аз мразех те и силно те обичах -
ти бе две чувства във едно.
Вричах се във теб и се отричах,
видях във теб добро и зло.
И исках те и често те отблъсквах,
разплаквах те до сълзи и до смях,
разбирах те и те осъждах,
и твоя бях и чужда бях.
И маски слагах и гола се събличах,
и в центъра и по ръба вървях,
и бягах и към тебе тичах,
любов събирах и пилях.
И милвах те с ръцете си горещи,
и с остри нокти те дерях,
и исках да ти кажа нещо,
и всичко казвах, и мълчах.
На бялото със "не" отвръщах,
на черното със силно "ДА",
и тръгвах си и се завръщах,
и с тебе бях, и бях сама.
Ти даде ми от всичко и ме ограби,
отпи от мен и ме изплю.
Сега оставяш ме, но не забравяй -
аз виках те, когато ти не чу.
bg_lexis (Госпожа Стихийно Бедствие)
Аз съм онова, другото нещо, любими,
дето върху сърцето си седло на кон носи.
Ти не се плаши...
Да има как, все да съм боса,
а пред мен - зелени откосите.
Все в акъла ми - дървена къща, любими.
(... дявол знае, защо ми е нужна...
обаче за скривалище става).
Значи не съм я заслужила,
щом Господ не ми я дава...
Къде другаде да се скрия, любими?
(... видя ли, каква съм пъзла?)
Хората казват, че къщите са приюти,
а над мен - само луната.
Най-студеното хладно съм понякога
(... често...)
и не знам как изглежда вината.
(не ти трябва да видиш хиляда вещици...
една обаче е оседланата...)
Да не се плашиш ти остава, любими.
(... и през ум дори не ти мина щом ме избра...)
Животът в добро настроение ли е -
прави подаръци.
Знаеш ли колко ездачи са без седла...?
Маргарита Василева
Когато
три вещици похлопат на
вратата
и хладна Страст,
витаещ Грях,
Стремеж,
превърнал се във страх,
пред теб застанат в сянка бяла,
да знаеш - вече съм умряла...
Из творчеството на Румяна Симова
